СЕДЯ НА РЪБЧЕТО НА БЕЗКРАЯ

Седя на ръбчето на безкрая –

уморена съм, искам дъх да поема.
До мен присяда душата ми. Бяла е.

Много по-бяла и чиста от мене.

Докато почивам, си броя грешките –

толкова много и толкова глупави...

Тя ми прошепва нежно: „Човешко е,

Но ако все пак ме беше послушала..“

„Слушах те! - казвам й. – Точно тогава

най-нелечимите рани получих.“

Тя се разплаква – така съжалява,

така й се иска да бях се научила,

да се обичам, да си прощавам,

да не дълбая дупки във времето,

новодошлия гост да гощавам,

а не да трупам пищна трапеза,

за някой, дето вече е тръгнал...

„Разбрах те! Стига!“ – почти просъсквам.

Душата млъква и ме прегръща.

Седим прегърнати – на ръба на безкрая.

Тя знае всичко - аз нищо не зная,

но аз съм нейното малко момиче –

тя ми прощава

И ме обича.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Photo: Pixabay