Напоследък се бях размислила за едно грозде, дето преди много години толкова ми хареса и толкова го исках, а ми беше толкова забранено.... И можех само да си казвам, че е кисело.
Много кисело.
Постепенно си забраних да минавам край него, да си мисля за него - дори не вдигах очи да го погледна.
През последвалите години често си го спомнях и си казвах, че е трябвало поне да се опитам да го опитам. И дори се чудех какво бих направила сега. Бих ли се протегнала да откъсна? Бих ли посмяла да опитам вкуса му?
Понякога затварях очи и се виждах как откъсвам едно зрънце и с нещо като целувка лекичко опитвам нектара му... Когато много се размечтавах, насила отварях очи и продължавах умело да заобикалям многото забранени изкушения.
Но Животът има изненади дори за най-опърничавите, дето не посягат към гроздето. След време им го поднася като вино!
Сега държа чаша безценно вино - ръцете ми се страхуват да не разлеят дори капчица, а очите ми не могат да се наситят на цвета му. Дори се страхувам да отпия.
Обаче ще спра да треперя и няма да избягам отново.
Ще го погледна в очите.
Ще го изпия.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова
Няма коментари:
Публикуване на коментар